БЕЗКРАЙНАТА ЛИНИЯ
КОЛАЖИ
„Състояние на джаз е като човек в състояние на интоксикация, на истерия, на влюбеност или вдъхновение. С други думи не е нормално сътояние. Преживяният шок и последиците от него, туптенето на сърцето, свръхентусиазмът, опиянението, го карат да действа по някаква кубистична логика, при която съзнанието се прояснява, само ако е малко луд….След като толкова дълго говорих за душевните състояния, от които тази композиция се захранва, аз се чувствам задължен да се закълна в честта си, че съм написал тази соната в състояние на неоспорима трезвост.”
Алексис Вайсенберг
Вайсенберг в архивите на Българската национална телевизия, отпреди повече от 30 години. Свири „Ноктюрно” от Шопен. Нищо в лицето му не трепва цели четири минути. Камерата бавно приближава. Само една капка пот се плъзга по челото и очертава профила – пределно изчистена линия, напълно овладяна емоция. Цялото вътрешно напрежение е в капката….Докато свири събужда въобръжението. Различни картини-колажи: народните инструменти на Полша, стъпката на танца, парижкия салон…. Всеки тон в многогласието има своята линия-посока и точно тази сила, която е необходима за релефната фактура… Вайсенерг обхвана произведението с един жест, освети го отвътре в един миг, поднесе го на длани. Събра щрихите в една стремителна, елегантна линия, израз на пределно концентрирана и в същото време много свободна мисъл, криеща в себе си скрити възможности. Накрая капката падна, произведението свърши.
Вайсенберг на живо в кулоарите на зала „България” след 30 и повече години. Последното му идване тук по повод дарената на зала „България” авторска изложба от колажи със заглавие „Обичам музиката”. И след 30 години – отново опашка за автографи. Много млади хора, но и сред тях онези, които все още пазят спомена за изпълненията му, „за онова състояние на джаз-на влюбеност или вдъхновение ….“, с което бяха заразени. Все още пазеха програмите си от онези концерти, преди 30 години, защото там бяха неговите автографи, следа на „свърхентусиазма и опиянението”от онова време. Вайсенберг е приведен, смален от годините, далеч от суетата…..Тук е въпреки болестите, но е вече в други измерения. Сякаш плътта се стопява с всеки ден, за да се трансфирмира в енергия. Това са онези безкрайни възможности на човешко съществувание свързани с духа, а духът му направи и въздухът осезаем. Тихият му глас прикова внаминето на множеството: “Много съм развълнуван. Всяко нещо винаги е свързано с концентриране на много неща в мисъл и мислите са винаги повече от това, което означават думите…. Всеки от Вас носи изкуството в себе си. То има важен подтекст, защото живеем в свят, в който убиват хора. Ние не трябва да мислим как да накажем виновниците, а да ги накараме да трансформират емоциите си в нещо добро. Едно от най-хубавите неща на този свят е да споделяш и да правиш нещо заедно с другите хора…“
Колажите му – истински произведения на изкуството, са създадени на шега и заради шегата – в паузите между репетициите, в хотела или пък в самолета. Тогава Зиги хваща ножичката и изрязва от цветни хартии формите им с поразяващо изчистена линия. Онази позната от музикалните му интерпретации линия, която изразява движението и характерния контур на типажа. Изпраща колажите на приятелите си като пощенски картички, за да сподели, за да се посмее заедно с френските си колеги над себе си и над заобикалящия го пейзаж – все творци и приятели свързали живота си с него и с Франция. Тук отново Зиги е елегантен, пределно лаконичен, афористичен….И един щрих в рисунъка навява множество асоциации. Те носят онова „състояние на джаз“ – на освободената и в същото време много култивирана изразност.
Същата вечер присъстващи в зала „България” бяха „заразени“ от нея и по време на представянето на авторската музика на Вайсенберг. Ученикът му Саймън Мълиган изпълни „Соната в състояние на джаз“. Вайсенберг я нарича така, защото свободният ритъм и импровизационната отвореност на джаза, обединяват в един колаж чарлстона, тангото, блуса и самбата.
Когато свърши изпълненито си Мълиган слезе от подиума, застана точно пред ложата на втори балкон, вдясно. Там беше седнал Маестрото – пределно сдържан, овладян, събран в една линия. Ученикът вдигна поглед, ръкопляскайки. Това беше поклон, или по-скоро онова познато „туптене на сърцето, състоянието на влюбеност и вдъхновение……“
На другия ден, отново зала „България”, ученици от Музикалното училище очакваха Вайсенберг за майсторски клас. По-младите се съмняваха, че той ще дойде заради годините му и изтощението от предната вечер. Но Вайсенберг дойде. Седя неподвижен, не каза и дума, докато Саймън Милиган обясняваше интерпретацията и формата на „Сонатата в състояние на джаз“ на своя учител. След това внезапно проговори, но ставаше въпрос за произведение на друг композитор…..Говореше тихо и всички се скупчиха около него…..Гледаха го с познатото обожание, явно попаднали под въздействието на „заразата” ….“ След края на заниманията, вече във фоайето, Вайсенберг прав, продължаваше да обяснява на ученика какво още трябва да се направи …..На излизане същото момче със светнало лице изстреля на висок глас, към всички:
– Вайсенберг е най-големият пианист за мен. Обожавам го!
– За какво говорехте ?– питам аз
– Анализираше структурата и формата …..
Вайсенберг – начин на съществуване без граници между музиката, изобразителното изкуство, словото и действието, между духа и материята …..Просто начин на изразяване в „състояние на джаз – на интоксикация и заедно с това на абсолютна трезвост“, а изкуството му – ярък колаж, обединен от безкрайната линия – „устремът да бъдеш все по-добър, да научаваш отново, и отново да изказваш …което е единствената гаранция за една почти безкрайна надежда..
Светлана Авдала
Забележка: Написаните с друг шрифт пасажи, са цитати на Алексис Вайсенберг.