“Цезар и Клеопатра” е постановка от Джордж Бърнард Шоу (втора от цикъла „Пиеси за пуританите“, публикувана през 1901 г.). Поставена на сцената на Дойчес театър в Берлин, с режисьор Макс Райнхард, музика: Панчо Владигеров.
Постановката започва с пристигането на армиите на Цезар в Египет, идващи да завладеят древните земи, разделени от Рим. Цезар среща младата Клеопатра през ноща, привела се до лапите на сфинкса, където прогонена от Александрия – се крие. Той я връща в двореца, разкрива идентичността си, и я принуждава да зареже моминството и да заеме позицията си на владетел на Египет (заедно с Птолемей Дионис, нейния брат).
В пролога музикалната тъкан е подвижна, изразът – лаконичен. В първо действие звучи поетична нощна музика с екзотичен характер, която отговаря в общ план на сцената между Цезар и Клеопатра край Сфинкса. Оттук впоследствие е излязла музикалната пиеса „Ноктюрно на пустинята“. Краят на действието – когато войниците поздравяват Цезар в двореца до сирийската граница и когато Клеопатра разбира, че симпатичният възрастен човек е страшният римски завоевател – кара Владигеров да напише кратък, но блестящ марш. Третото действие – сцените на крайбрежната улица и около Александийския маяк – има един главен музикален номер. Това е баркаролата, която отначало пее Аполодор и я продължава при друга ситуация, за да подхване накрая заедно с него и сам Цезар. Те двмата са в комично положение – плуват с дрехите, за да се спасят, и пеят. Възможността да се напише лека мелодия с малък кратък оттенък е и използвана прекрасно. По-нататък в четвъртото действие Владигеров лесно се справя с един „задължителен“номер: илюстрира с голямо соло за арфа момента, когато една робиня свири на арфа пред Клеопатра, но след това изобретателността му блясва неочаквано в сцената на пира. Във време на многозначителен външно благопристоен разговор между Цезар, Аполодор, Клеопатра, Руфий и Потин звучат едно след друго лиричен романс и кек-уок – моден танц с ясно изразен комичен и насмешлив характер. Последното действие съдържа музика, голяма част, от която вече е прозвучала и сега е използвана като отделни откъси и мотиви. Това е своеобразна музикална реприза, паралелна на репризния момент в строежа на пиесата.
Музиката към пиесата е типична „съпроводна музика“, Begleitungsmusik, без особено сложна структура. Високо оценена първо от режисьора и актьорите, а след това и от критиката (и от самия автор), тя е в състояние да му спечели име на композитор, който разбира и чувства сцената. *
* Анализът на музиката към пиесата е на Стефан Лазаров – „Панчо Владигеров и театърът“, „Музика“, София, 1976